Събрани беседи

ЗА ГЛАВНОТО В ЖИВОТА (различни мисли)

Главното е съзиждането в сърцето на Царство Божие. Който не съзижда в сърцето си Царство Божие, той не ще види и мрежите на дявола. Най-висшата проява на Любов към Господа Твоя Бог е да възлюбиш ближния си, както себе си .Да се поставиш в служба на ближния и Бога. Любовта към ближния е огледало на любовта към Бога. Закон на подвига е постепенността. Той е начертан в природата – книгата Божия, която ни е дадена за ръководство. Закон на земния живот е стремежът. Трябва във всичко да се спазва мярката и за всичко да се намира време. Зърното не расте без тор. Трябва да построим живота си така, че всичко да бъде за наша полза. Трябва да се живее по закона на разсъдителността. За това трябва да се изучава и пак да се изучава опитът от живота. Целият ни труд и цялата ни дейност трябва да насочим към една цел. Най-първата ни задача е да познаем своята немощ. Земята дава на човека тяло, а Господ – дух. Основанията за нашето спасение са молитвата, четенето и трудът. А Божият Промисъл управлява нашия външен живот. Духовният живот е като семе, хвърлено в земята. На семето е нужна светлина, храна и вода. Така е и за нас – Причастието, добрите дела, молитвата, четенето, скърбите и изкушенията чрез хората. Трябва да се подхранва семето и то незабележимо ще расте. Изкушенията, изпращани чрез хора, трябва да се претърпяват, без да се обвинява никой. След време изкушенията ще ни бъдат отнети. Тъй като те са допуснати, нашата намеса не ще ни помогне. Когато отмине необходимостта от тях, Господ Сам ще устрои всичко. Това трябва да се понася без ропот и със смирение. Тези изкушения се необходими за възпитанието ни. Те ни обогатяват и ни опазват. Търси ползата за ближния, а не за себе си. Трябва да се живее така, че с нищо да не изпъкваме сред останалите хора освен с вътрешното. Това е покров за запазването на тайната. Нашата задача е да скрием своя духовен свят, доколкото това е възможно. Важна е само тази добродетел, която се извършва тайно. Всяка добродетел, несъответстваща на нашия начин на живот, не е подходяща за нас и дори е вредна. Всеки ден претегляй живота си като на везни. Гледай какво е посилно и полезно за теб. Човек е като цвят. Ако се опиташ да го разлистиш преди време, ще го погубиш, но ще дойде време и той ще се разтвори сам. Така е и с човешкото сърце. Когато сърцето се очисти, то ще се разтвори само. Не бива да изискваме от себе си онова, което още не ни е по силите. Например да желаем неразсеяна молитва, когато още не сме способни за нея. Това става поради невежество и гордост. Необходимо е житейското море да се развълнува и вълните да освирепеят, за да се очисти чрез тези бури сърцето. Чистотата на сърцето е в търпението. Всяка вечер трябва да си припомняме изминалия ден в светлината на Заповедите, защото това е пътят на възхождането. Условията на пътя към всичко добро: винаги да бъдем внимателни и въздържани във всичко. Съвършенството на земния път: Когато врагът те удари хиляда пъти (когато те повали) – хиляда пъти да се изправиш. Всяко наказание не е наказание за нас, а вразумление. Съдът над нас принадлежи на Господа. Добродетелта трябва да бъде тайна дотогава, докато не дойде изповедничеството. Нищо и никой не ще дойде при нас без Господнето допущение. Времето на изпитания е блажен период, през който Господ създава в нас вътрешния човек. В ближния ние почитаме образа Божий независимо от това какъв е този човек – грешен ли или праведен. Вътрешното отричане от света е и да имаш всичко, без всичко да можеш да минеш. Ние трябва да отхвърляме всичко, ако то става препятствие по пътя ни към Господа. Три са стрелите на вечната мъка: угризенията на съвестта (че си отхвърлил Божията любов, предал си я), адските мъки, отчаянието. Смъртта пресича властта на греха над човека. Пълно освобождение от греха човек не получава до смъртта си. В дълбината на душата са и адът и раят. Да запазим целенасоченост в градския живот е важно дело. Задачата на нашия живот не е само в това да възпитаме себе си, но и да възпитаме другите. Това обаче е възможно само в онзи случай, когато имаме какво да кажем на другите. Затова работата над себе си неразривно е свързана със служението на ближния. Бесовете не могат да четат нашите мисли, ала те са много опитни и знаят по нашия вид и делата ни за тях. На жената в наше време е дадено велико служение. На него трябва да се гледа с духовни очи. Трябва ли да се водят децата в храма? Господ изпитва в свое време всеки човек – и праведния, и неправедния. Такова изпитание не ще подмине никой, само времето за него е различно. Придобитите в детството навици ще помогнат да се премине през тия изпитания. Разсеяният ум е като разсеян лъч – няма сила. Богооставеността е такова състояние, когато настъпва отчаянието, в което няма надежда, цел и светлина – няма вяра в Бога. Това е умъртвяване на душата. Семейният живот не е само грижи за домакинството, за здравето и т. н., това е преди всичко търпеливо понасяне на недостатъците на другия. Носете тегобите един другиму. Господ е взел върху Себе Си греховете на света. Целият Му живот е непрекъснато страдание. И на Апостолите е завещал да пият от тази чаша и те са страдали. И на пастирите. И ако ти правиш добро на ближните, знай, че греховете им ще легнат върху тебе и ти ще трябва да понесеш техните страдания и изкушения – да понесеш тегобите на другите. Когато оскърбяваме другиго, греховете му също преминават върху нас. Така човешкият род е свързан помежду си. Много от греховете на миналото са преминали без въздаяние и Господ иска да ги очисти чрез скърбите. Това е Божия милост, за да не ни наказва и в бъдеще. В християнството специфичните свойства на личността не се унищожават, а само се очистват и им се дава насока.

***

ЗА ГНЕВА

Гневът се възбужда поради скъперничество, изразяващо се в посягане и похищаване на чуждото, а също така и ако някой обича да брани собственото си мнение или иска да бъде удостоен с почести, или да бъде учител, смятайки себе си за най-разумен от всички. Гневът помрачава човешкия ум в следните случаи: ако човек изпитва ненавист към ближния си; ако смята ближния за нищо; ако му завижда; ако говори лошо за него. Страстта на гнева се отразява в сърцето, на лицето, в езика, в делото. Ако някой може да понесе злото така, че то да не влезе в сърцето му, то страстта на гнева не ще се отрази и на лицето. Ако пък при някой тя се отрази на лицето, такъв да се пази да не я изрази и с езика си. Който я изрази с езика, нека се удържи да не я изрази на дело и да се потруди веднага да я прогони от сърцето си.

Има три типа хора по отношение на страстта към гнева:

1. Такива, които не причиняват никому вреда доброволно. Те не хулят противниците си и щадят ближните си и действат според естеството, обновено от Христа.

2. Такива, които не вредят на другите, ала не искат и на тях да им се причинява зло – тия са подобни на Адама.

3. Ония пък, които вредят на другите и които безчестят ближните, въвеждат ги в изкушения или търсят гибелта им – те са подобни на дявола.

***

ЗА ОБИДИТЕ

Обидата можеш да изтръгнеш от сърцето само тогава, когато заедно с обидилия те започнеш да се радваш на неговата радост, а за да постигнеш това, трябва да молиш Бога да помогне с нещо на онзи човек, на когото си обиден. Трябва да се върви по пътя на любовта, която отмахва греха на ближния.

Това са крайните цели. Бог е всеблажен и неизменяем. Божиите милости и изпитанията, които праща, имат причина в нас самите. Всяко явление има своите причини и следствия. От доброто произтича блаженство, тъй като Бог е Любов и всичко, което се извършва по волята Божия, е именно изпълнение на закона на Любовта и форма на нейното проявяване. В добрите дела Бог е вложил въздаяния или блаженства. Злото е отсъствие на добро (тъмнината е отсъствие на светлина). Противенето на дявола срещу Бога е нещо непостижимо, нещо всъщност безумно, но това е тайна за нас. Ако дяволът се покажеше, злото щеше да изчезне. Непослушанието, злата воля – това е причината, а следствието от това са мъките. Когато няма добро, няма и блаженство, а има по-голяма или по-малка мъка. При Антоний Велики дошъл демонът Зерифер в човешки образ и плакал горко. Антоний го попитал: “Защо плачеш?” Зерифер отговорил: “Аз съгреших тежко и не зная, ще ме прости ли Бог. Помоли се за мен, та Бог да отговори дали ще ми прости.” Господ открил на Антоний, че при него идвал демон, и му казал: “Старото зло не може да стане ново добро. Но ако той изпълни Моите условия, ще го приема. Нека три години да стои на едно място и да се моли: Боже, помилуй мен, древната злоба. Боже, помилуй мен, прелестта помрачена. Боже, помилуй мен, мерзостта на запустението. Ще му простя, ако изпълни това.” Когато Антоний предал отговора на Бога, бесът казал, че няма да стори това, докато хората все още му се кланят. Докато дяволът не прелъстил човека в рая, той все още можел да се покае, но след това вече не. Ако човек не умираше, тогава и той би станал неспособен за покаяние. Затова смъртта е най-великото благодеяние. Божията истина във всичко е вложила своето въздаяние – последствията. Но ние виждаме малко последствията от своите дела, тъй като между сеитба и жътва има определено време. Неведнага виждаме последствията от делата си, ала при Господа нищо не остава без въздаяние. В онзи, в когото Господ вижда доброто начало, него и води със Своя Промисъл към Своето Царство. “Всяка пръчка, която дава плод, очиства Моят Отец” – това очистване Господ дава на ония, които имат зародиша на доброто. Това очистване продължава през целия живот чрез страдания, изкушения и болести. А онзи, в когото Той вижда сърце ожесточено и който няма стремеж към доброто (непостижимо понятие), на него Той дава въздаяние по земния му път за неговото добро. Един си отива, получил сметка за греховете си, а друг – за доброто си. Много грехове от миналото са си отишли без въздаяние и Господ иска да ги очисти чрез скърби. Обидите са именно онова очищение, с което Господ иска да ни очисти. Това е милост Божия, за да не ни накаже в бъдещия век. А обиждащият човек е само оръдие на волята Божия. Ние носим последствията за своите грехове. Всичко оставя следа в душата ни, оставя своя белег. Последствията от нашите дела задължително ще се върнат при нас. Всичко – и малкото, и голямото, се извършва по волята Божия. Например има кавга в дома. Не се оправдавай и не убеждавай, ако не ти вярват, и понасяй това с търпение. След време ще има въздаяние за изкушенията. И това въздаяние ще покрие предишните грехове. Да се изобличава и обвинява не е нужно. Господ Сам ще изобличи. А на теб за търпеливото понасяне на изкушението Господ Сам ще зачете подвига. Как да изгладим в сърцето си старата обида? Да не спираме върху това вниманието си, а да го занимаваме с постоянна молитва или четене на Словото Божие. Сами със свои сили не можем да победим спомена, понеже в него е дяволът. Дори и да го победиш, той ще остави следа – духовна смрад, която трудно може да бъде изгладена. Ако се молиш, не ще остане никаква духовна смрад. Нищо не може да изглади предишното така, както Словото Божие.

***

ЗА ТРУДА

Ако си мирянин, занимавай се с мирските дела и се спасявай по своя път. Отвличането от главното е дяволско дело и губене на време. 1. Молитва. 2. Съзидателно и полезно четене. 3. Трудът е на първо място за нас. Трудът е велик регулатор на духовния живот. Той удържа човека от крайности. Целия си труд и цялата с дейност трябва да насочваме към една цел. На земята всичко се постига и се съхранява с труд. Тази заповед била дадена на Адам още преди грехопадението. Трудът изгражда благополучието на ближните (всяка клетка живее за целия организъм и за изграждането на цялото тяло). Така ние съзиждаме и своето спасение. То е дело на любовта. Отчет пък трябва да дадем на Бога. С труда ние изпълняваме заповедта за любовта. И с него, със своя труд, ние прославяме Господа и изпълняваме дълга си пред Него. (Притчата за талантите, за лукавия и ленив раб – когато обвиняваме другите и оправдаваме себе си, тогава сме лукави и лениви раби.) С труда си ние изпълняваме Божията воля за нас. Той ще даде плод за оправдаването ни на Съда. Трудът е котва, задържаща човека в равновесие и удържаща го от крайностите. Трудът е котва, която ни пази да не потънем в житейските бури и в частност – в унинието. Смисълът на труда е ползата за ближния. Но не трудът трябва да бъде най-главен в нашия живот, ако е в ущърб на духовния ни живот. Празничният труд не се благославя, затова всичко, което вършиш в празник, отнема и онова, което вършиш в делник.

***

ЗА РАЗГОВОРИТЕ И ЗА ГОСТИТЕ

Не забравяйте общуването. С такива жертви се облажава Бог. Но общуване с хора, при които центърът на тежестта е върху духовните дела, а не върху земните. Всички земни дела трябва бъдат подчинени на една цел и тогава те няма да бъдат празни. В лицето на ближния да приемаме Господа. Трапезата на любовта стои по-високо от всякакъв пост. Ако Господ иска да привлече човека или да му прати помощ чрез нас, Той му дава доверие към нас. Господ не му открива нашите грехове, но показва знамение (доверие) за нас. И човекът се спасява чрез това доверие. А ние трябва да увеличим вътрешното си самоукорение, защото човекът не знае за нашия грях. Духовният път на общуването е основан само на доверие.

Отегчението от разговорите е духовен опит. Той ни показва, че да работим за света и греха не дава нито щастие, нито покой, нито удовлетворение, а само опустошение. Той ни учи да оценяваме кое е добро за душата и кое за света. Когато Господ ти отнеме това изкушение (разговорите), ти вече не ще ходиш при другите и не ще се занимаваш с разговори. Когато видиш хората в проявите им и разбереш, че душата им е гладна и пуста, в душата ти ще се пробуди състрадание към тях, а състраданието е стъпало, предшестващо любовта и молитвата за тях, това е път на любовта. Най-важното в разговорите е да се избегне осъждането. Чувството на състрадание трябва да замени осъждането, тъй като в робство хората са слепи. Ако се обърнеш мислено към Господа, Той ще те научи за какво и как да говориш. Едно докосване на човешка душа до друга душа е като акумулатор – силата Божия докосва дошлия и преминава в него.

***

ЗА СЪВЕТИТЕ

Ако на слепия покажеш червено или бяло и му кажеш за това, той все едно няма да види нищо. Така е и със съветите. Дали в светския живот, или в духовния – законът е един, а вреда можеш да му нанесеш с напомнянето. В краен случай може да се говори във вид на притча. Особено ако причината е в гордостта. Нам не е дадено да изцеляваме гордостта и по-добре е да не закачаме такъв човек. (Човек е заспал в църква: да го събудим или не? Пимен Велики казвал: Аз бих взел главата на този човек в скута си и бих пазил съня му.) Когато знаем причините, само тогава ще можем и да помогнем. Трябва да говорим с мярка толкова, колкото може да приеме човекът. Ако човек не пита, но ти знаеш, че това му е нужно – все едно нищо не казвай, защото той ще говори за това, което го боли, а ако не го боли – не ще приеме и съвет. С Божието Слово трябва да се отнасяме много внимателно.

***

ЗА ЧЕТЕНЕТО

Трябва да се чете колкото се може повече, докато има възможност. Това се дава от Господа, а след това се отнема. Четенето пък ще се претворява в дело постепенно, неведнага. И древните не живеели с една книга, а вземали от един старец едно, от друг – друго. Чистотата на ума се постига с молитва и четене. Ако искаме да очистим ума и душата си от впечатленията на заобикалящия ни свят, трябва да четем Словото Божие, вниквайки в смисъла му. Трябва да четем Словото Божие с молитва и според очистването на сърцето ни ще ни се открива и истината. Следва да се чете Словото Божие по малко, но своевременно, и както храната се претворява в организма, така и то ще подхранва душата ни, превръщайки се в нейни живи клетки. Свойство на Словото Божие е да разделя хората на такива, които го приемат, и на такива, които не го приемат. Четенето съответства на духовната възраст на човека. При упадък на духа е полезно да се чете Псалтира. Четенето на Евангелието е като огледало, в което виждаме своите грешки.

***

ЗА БОРБАТА С ПОМИСЛИТЕ (с изкушенията)

Има различни помисли в зависимост от състоянието на човека. Неизбежно ни нападат всякакви мисли. Ние можем да приемем полезните, а вредните да отхвърлим. Обаче да спрем движението на мислите не ни е дадено. Мислите и чувствата биват: от нас (от земята), от Бога и от дявола. Трябва да можем да ги различаваме. Когато те са от лукавия, за това свидетелстват нервността и смущението. В този случай трябва да забравим всичко, да не разказваме на никого и да не си го припомняме, сякаш че не е било. По време на молитва врагът ни внушава помисли и ако ние не се спираме на тях и се стараем да вникнем в това, което четем, те не ни се вменяват за грях. Помисли преминават през всеки човек, но само онези ни се вменяват за грях, които ние сме приели, върху които сме спрели вниманието си и които сме задържали в сърцето си. Стой пред вратата на сърцето и гледай кой влиза – свой или чужд (за мислите и намеренията). Вражеският помисъл влиза в нас заедно със сатаната, а сатаната може да влиза поради това, че сърцето ни – нашият дом – е празно, Господ го няма в него. Ако човек става оръдие на врага, то Божият Промисъл допуска това. Изкушение е също така и жаждата да обясняваме Светото Писание според собственото си разбиране, без да отчитаме това, че истинският и дълбок смисъл на Свещените Слова се открива само на чисти и смирени сърца. Който не е постигнал това, трябва да ползва опита на Светите старци и да приеме тяхното тълкувание. Без изкушения няма познаване на самия себе си, няма познаване на волята Божия, няма и духовен ръст. Изкушението е очистително действие. Когато детето е малко, майката го носи на ръце, а когато порасне, започва да ходи само. Така е и с изкушенията. Когато човек започне да служи на Господа, тогава и те започват. Периодът на изкушения е възпитание от Господа и е необходим. Господ ни готви за бъдещия живот, в който ще ни бъде поверено дело, за което трябва да сме готови. (Ако в чуждия – земния живот – не сте били верни, то кой ще ви повери вашето – небесното.) Защо толкова ни безпокоят бесовете? Защото сме отхвърлили нашето оръжие: самоукорението, смирението, бедността и търпението. Ако искаме да се оградим от нахлуването на врага, трябва да се грижим сърцето ни да бъде заето с молитва. Тогава и Сам Господ ще ни огради. Падението в изкушенията не е страшно, стига само отново да се изправим, а преуспяването в духовния живот ще е в това, че ще виждаме все повече и повече греховете си. Премъдростта ще те поведе отначало по криволичещи пътища и едва след това ще те изведе на правия път. Всички изкушения имат сила дотогава, докато сърцето е заето със земното, а когато то започне да се очиства, в него ще се всели Господ. Такова сърце трябва да бъде смирено, а смирението поражда любовта.

***

ЗА БОРБАТА С ГРЕХОВЕТЕ

Грехът е разбил цялото същество на човека. Всичките му сили враждуват помежду си. Умът враждува със сърцето, а това е източник на мъката. Възстановяването на падналото същество се състои във възстановяване на хармонията в човека. Когато човек е достигнал хармония в някаква степен, той ще може да опази Заповедите. За него ще настъпи единение в любовта и тогава Бог ще се всели в него. Да различаваме истинското добро от злото е много трудно. Това е велик духовен дар. Много голям брой грехове се дължи на това неразличаване. Грехът се изцелява просто, а духът на греха се изцелява много трудно. Врагът иска да възстанови своята власт над нас чрез този дух. Как да го изкореним? С усилено внимание, с опазване на ума и с усилия нашето сърце да се напълва с духа на благодатта. Едва тогава този дух ще изгуби силата си над нас. Не трябва да си припомняме онова, което е било и да правим нищо такова, което би могло да ни приближи към греха. Да усилим вниманието към себе си и молитвата. Особено ни помага духът на смиреномъдрието. Невидимата битка се състои в това, да не се надяваме в нищо на себе си. Във всичко трябва да възлагаме пълна надежда на Бога. Нужно е непрестанно внимание и борба с греховете. (Открий главната страст в себе си и се бори с нея. Заедно с това ще отслабват всички страсти.) Бори се против тази, с която днес те бори врагът. Сърцето трябва да се пази от впечатленията на света. Душата, която се усъвършенства в светските дела, не може да приеме Божията благодат. Паденията в греха имат три степени: спиране на вниманието, съчувствие на сърцето, а след съчувствието на сърцето се скланят и волята и умът. Тогава душата е обзета от силите на греха. Човек обмисля и намира пътища за изпълнението му. Има привичка към повторение на греха. Блажен е онзи човек, който не отива в събрание на нечестивци, в пътя на грешниците не стои и в сборище на развратители не седи. В борбата на хората със страстите има предел. До определен предел трябва да се борим, а извън него трябва да бягаме. Това, че във всяко дело се примесва съзнанието за греха, е добре. На Господа преди всичко е нужна печал и скръб на сърцата за греховете. Безделието се поправя по-лесно, отколкото прекомерния подвиг. Скръбта и съкрушението за мерзостите – ето какво отчита Бог.

***

ЗА ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА

Сега царството на дявола е достигнало разцвета си. Той се стреми да улови в мрежите си избраниците. Този процес е започнал отдавна, развива се и се разраства. Господ ще отдели Своите чрез скърби, ала едновременно с това иска да ги запази и от по-страшните язви, на които ще бъде подложено цялото останало човечество. За нас е най-добре да се предадем на волята Божия, за да бъдем като ладийка в морето. Съдът ще започне от дома Божий – от Църквата. Така Господ очиства Своите. Нас Той избавя с малки скърби и смекчени бедствия. Царството на дявола се крепи на лъжа и насилие. Когато хората усетят докъде са стигнали и какво са изгубили и стигнат до задънена улица, когато се разрушат всички идеи, ще настъпят големи бедствия. Тогава ще се обедини човечеството и именно в този момент ще се яви антихристът. Властта на антихриста ще започне от Църквата. Църквата на бъдещето е в любовта. Мъките на ада са мъките на отхвърлената любов и мъки за това, че на Божията Любов грешниците са отговорили с ненавист. Любовта им към Бога ще бъде тяхната мъка. Те ще виждат Неговата любов и ще страдат от своето недостойнство. Господ преди вековете е знаел пътя на всеки. По-слабите Господ ще вземе. Силните ще получат мъченически венец и с висотата на своето мъченичество ще надминат първомъчениците. Само онзи, който се грижи за очистването на своето вътрешно “аз”, който създава в себе си Царството Божие, ще види мрежите на антихриста. Трябва да укрепваме духа си, съзнавайки ясно какво ни очаква, а от друга страна – трябва да виждаме във всичко Божия Промисъл. Съвременните постижения сами по себе си не могат да ни погубят като знаем, че начало и край на всичко е Бог. Откритията извършва човешкият разум, даден от Бога. Дяволът е лъжец и човекоубиец, а Господ употребява и неговото зло за спасението на човека. Нищо в земния живот, никакви страдания не струват колкото блаженствата на бъдещия век. Чрез злото Господ извършва добро, водейки човека към бъдещия век. Господ е казал: “Пазя ви като зеница на окото”. Дяволът е съборен от небето и Господ е определил на човешкия род да наследи небесните обители. Затова дяволът ни завижда със страшна завист. Завистта е изцяло дяволско дело и ни прави негови съучастници. 

(Следва продължение…)