Полезно ли е за начинаещия християнин, да учи ближните по въпросите на вярата ?!

На основата на същата недуховна ревност, на тщеславното разгорещяване, на самомнението често израства страстта към учителстване. Стана нормално в наше време всеки да наставлява и поучава ближния, макар че много често учители стават такива, които сами не са направили дори няколко стъпки в християнския живот, а само са надникнали към него през открехнатата врата. Колко често сега човек, прекарал живота си в неверие и грехове, след като се е покаял и малко е променил начина си на живот, няколко пъти е отишъл на църква или е прекарал ден-два в манастир, научил е някои закони и християнски възгледи и се е запознал с някои църковни порядки и правила, веднага започва да учи, да изобличава своите близки – приятели, роднини, да ги упреква в неверие, в нецърковност, дори да ги обвинява в служение на сатаната и прочее. Често се случва новообърналият се, току-що оставил греховния живот човек да започне веднага да поучава, изобличава, поправя близките си, усилено да ги обръща към вярата, но скоро сам да се препъне, да падне и да се върне към предишния греховен живот; а онези, които е изобличавал, като го виждат в такова жалко състояние, приписват на самото християнство безполезност и немощ и сами още повече се отвръщат от Църквата и от Бога.

Повечето от нас, щом прочетат нещо поучително или забележат някаква интересна мисъл, разсъждение от духовните книги, веднага бързат да предадат това на ближния, за да го научат, да го вразумят, бързат да му дадат съвет да приложи едно или друго правило на Отците, макар и сами да не са ползвали още тези правила и нямат намерение да ги ползват. Колко често сега повярвалите живеят не с вярата, а осъзнават само отделни моменти от християнската наука, претълкуват ги, съобщават ги на ближния, без сами да се възползват от това богатство. Колко разпространено е сега явлението целият религиозен живот на човека да започва и завършва само в главата, без да достига до сърцето: религиозните познания влизат чрез слуха, чрез разума, въртят се в ума, преразглеждат се, преосмислят се, често се преправят по свой начин и веднага чрез езика се изнасят навън, подават се на околните като нещо, като че ли почерпено от истинския духовен опит, от самия живот. Но такова знание, неизпитано, неизстрадано в деятелен живот, в борба, е празно. Човек, който поучава не от духовния си опит, а от книжно знание, по думите на Исаак Сирин е подобен на художник, който обещавайки вода на жадния, я рисува с бои върху стената. Бедата е още и в това, че преждевременно посветилият се на учителство, сам остава без плод, това увлечение силно му пречи да се занимава със себе си, да вижда своите немощи, да търси собственото си изцеление. И пак: в основата на такова неправилно учителство лежи тщеславието, самомнението, гордостта на ума. Също така тук може да действа склонността към безделие, стремежът да се избегне тежкият труд на вътрешната борба със себе си и да се замени тази работа с по-лека – да се вразумяват другите. Целият свят винаги е бил и сега е болен от тази страст. Всички поне малко открояващи се с ума си личности винаги са се стремили да учат и обръщат хората към своите измислици; всички философи, религиозни мислители, основоположници на ересите са се стараели усилено да разпространяват своите ереси; всяка религиозна секта желае да завлече повече хора в мрежите си. Значи може да има безброй безблагодатни стимули, подтици към това да се проповядва и да се увличат другите в своята вяра. Именно затова ние не бива да се доверяваме на тези наши вътрешни “ревностни” пориви – да наставяме всички на истинния път, както това са вършели по Божията благодат Светите апостоли и Светите отци – светилниците на Църквата. Много вероятно е, злите страсти, които се крият вътре в нас, да ни подтикват да пренесем грижите за спасението на душата ни върху грижи за спасението на другите. Така те получават възможност свободно да живеят в нашето сърце и като спасяваме другите можем сами да погинем. „Братя мои! Недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим“ – казва апостол Иаков (Иак. 3:1). Ето какво казват за това Светите старци: Един старец казал: „Не почвай да учиш преждевременно, иначе през целия си живот ще пребъдеш недостатъчен по разум“ (11, с. 368, ст. 134). Авва Пимен Велики: „Да се поучава ближният, е също толкова противно на смиреномъдрието, както и да се изобличава той“ (11).Авва Исаия е казал: „Опасно е да учим ближния преждевременно, за да не изпаднем в онова, от което предпазваме ближния с учението. Падащият в грях не може да научи на това как да се пада в него“ (11, с. 131, ст. 74). Пак той: „Стремежът да учим другите поради признаването, че сме способни на това, служи като причина за падането на душата. Онези, които се ръководят от самомнението и желаят да извеждат ближния до състоянието на безстрастие, довеждат душата си до бедствено състояние. Знай, че наставлявайки ближния си да върши едно или друго, ти действаш сякаш с оръдие, с което разрушаваш своя дом, докато се опитваш да устроиш дома на ближния“ (11, с.12, ст. 217). Исаак Сирин: „Добре е да се богословства заради Бога, но по-добре е за човека да се направи чист за Бога. По-добре е за тебе, ако си сведущ и опитен, да бъдеш немногословен, отколкото от остротата на ума си, подобно на река, да изливаш учения. По-полезно е за тебе да се погрижиш за това да възкресиш мъртвата си от страстите душа чрез движение на помислите ти към Божественото, отколкото да възкресяваш мъртви. Мнозина са вършели чудеса, възкресявали са мъртъвци, трудили са се за обръщането на заблудени и са творили велики чудеса: от техните ръце мнозина са били доведени до Богопознанието и след това те, които са оживотворявали другите, са падали в мерзки и гнусни страсти, умъртвявали са себе си и за много други са станали съблазън, когато деянията им са станали явни, защото още са били с душевен недъг и не са се грижели за здравето на душите си…“ (2, сл. 36). „Дори и да изкупиш стотици роби християни от робство от нечестивите и им дадеш свобода, това не ще те спаси, ако сам пребиваваш в робството на страстите“ (7, гл. 1). „Когато човек достигне мирно устроение, тогава може от себе си и върху другите да излива светлината на просветления разум“ (житие на преподобния Серафим Саровски, 1 август). „Благовестието и проповедта не само не са първият, но и изобщо не са никакъв дълг на вярващия. Първият дълг на вярващия е да очисти себе си от страстите…“ (13). „Тщеславието и самомнението обичат да учат и наставляват. Те не се грижат за достойнството на своя съвет! Те не мислят за това, че могат да нанесат на ближния неизлечима рана с нелеп съвет…“ (9, т. 5, с. 77). „Но за съвет, за ръководство не е достатъчно да бъдем благочестиви, трябва да имаме духовен опит, а най-вече – духовно помазване…“ (9, т. 4, писмо 18). „Ако човек, преди да се очисти с Истината, се ръководи от своето вдъхновение, ще изпуска за себе си и за другите не чиста светлина, а смесена, измамна, защото в сърцето му живее не просто добро, а добро, повече или по-малко смесено със злото“ (10, писмо 51). Авва Исаия казвал: „Откъде мога да знам дали съм угоден Богу, за да кажа на брата си: постъпи така или иначе. Самият аз още се намирам под игото на покаянието поради греховете си“ (11, ст. 121, ст. 19). Добрите чувства са мълчаливи. Излияния чрез думи търсят повече „егоистичните чувства, стремящи да изкажат онова, което ласкае нашето самолюбие и което би ни показало, според нас, в по-добра светлина“ (7). „Всеки от нас трябва повече да се грижи за самия себе си, за своята душа и за собствената си душевна полза, защото според словото на Апостола всеки от нас ще отговаря Богу за себе си. При нас затова се получава бъркотия, защото всички ние сме по-склонни да вразумяваме другите и се стараем не само да убеждаваме, но и да разубеждаваме и да докажем с много различни аргументи…“ (Из писмата на преподобния Амвросий Оптински). „Още не съм успял да започна подвизите на благочестието, а вече съм заразен от тщеславието. Още не съм встъпил в преддверието, а вече мечтая за вътрешното светилище. Още не съм положил началата на Богоугодния живот, а вече изобличавам ближните си. Още не съм познал що е истина, а искам да бъде наставник на другите. Душо моя! Всичко ти е дарувал Господ – способност за разбиране, разум, познание, разсъждение – познай полезното за себе си. Как мечтаеш да дадеш светлина на другите, когато самата ти още си потопена в тъма? Лекувай най-напред себе си, а ако не можеш, оплаквай слепотата си“ (2). И така, както се вижда от словата на Светите отци, да се поучава, ръководи, наставлява, е дело, полезно не за всеки, макар и да изглежда славно и похвално. Да се задълбочаваме в познаването на своите немощи, да търсим лек за тях, е най-важното дело за всички.