Приложение 7 към Жалбата за връщането на Светоотеческия календар
Публикувано от: Достойно есть    Четвъртък, 21 Януари 2010г. 15:56ч.    PDF Печат Е-поща
Календарният въпрос
Размер на шрифта:

ПРИЛОЖЕНИЕ 7


За реформата на календара 1

Проф. Д-р Николай Глубоковски


Когато се обсъжда въпроса за реформиране на Юлианския календар или на „стария стил", необходимо е най-напред да бъдат установени няколко общи предпоставки.

По тоя въпрос понякога твърде прибързано и смело заявяват, че той нямал догматическа непреложност и принципиална неизменяемост (вж. и „Църковен вестник", № 16 от 19 април 1924 г., стр. 11). Но никой и никога не се е съмнявал в това, ето защо подобно тен­денциозно позоваване може да има само лукава цел: да представи работата така, като че ли тази област е съвършенно безразлична и в нея е позволено да се правят всякакви псевдонаучни „революции", както ги и направиха с анархическо насилие Финландия и Естония, за да се модернизират по протестантски и от угодничество пред правителството. Между това, за Църквата, в която всич­ко трябва да става с приличие и ред (1 Кор.14:40), календарът е регулаторът на църковния живот. Никакви произволни новаторства и чисто лаически изменения тук не са допустими, за да не произлезе църковно разстройство с явна съблазън и опасност за вярващите. Затова каноническото правило 21 на Гангърския събор заповядва и непременно изисква: „да бывают в Церкви вся принятая от Божественных писанiй и Апостолских преданiй", т. е., да се пази в Църквата всичко прието от Божествените писания и от Апостолските предания.

А от тази църковна гледна точка календарът има съществено значение само във връзка с празнично-богослужебната практика и не може да бъде разглеждан вън от нея, защото тогава той ще бъде чисто външна вели­чина. Цялата важност се заключава в това, че чрез календара се разпределят християнските празници и особено светейшият ден Пасха.

Значи, и ние трябва всецяло да се ръководим от църковните канони по дадения предмет, т. е. да разглеж­даме календара само във връзка с Пасхалията в св. православна Църква.

I.

По този предмет каноните казват следното: Седмо правило на св. Апостоли гласи: „Ако някой епископ, или презвитер, или диакон празнува светия ден Пасха преди пролетното равноденствие заедно с иудеите, да бъде низвергнат от свещения чин". Първият Вселенски (Никейски) събор в 325 година изработил и направил за­дължителни навсякъде и за винаги (до ново равноправ­но пререшение) точни узаконения за едновременното - по целия християнски свят — празнуване на Пасхата, а именно, че тя трябва да се извършва в първия възкресен (неделен) ден след пролетното пълнолуние, следващ след пролетното равноденствие или съвпадащ с него. За съжаление, самото Никейско правило не се е запазило, но то се удостоверява от „Посланието на импе­ратор Константин от Никея до неприсъствувалите на събора епископи" и от историците; и изобщо то е без­спорно по силата на църковната практика. Никейският сбор възложил календарните проучвания на твърде уче­ната Александрийска църква, която, ръководейки се от авторизираните преди таблици, правела потребните изчисления и с особени, „пасхални" послания обявявала резултата за общоцърковно изпълнение, за което примерно се грижили и други поместни църкви (вж. 62 и 84 правило на Картагенския събор). Най-близкият до това събор—Антиохийският (който погрешно се отнася към 341 год., а фактически е бил около 333 год.) определил (с първото свое правило), че „всички, които дръзват да нарушават определението на светия и велик Съ­бор, станал в Никея в присъствието на благочестивейшия и боголюбезнейшия Цар Константин, за светия празник на спасителната Пасха, да бъдат отлъчени от общение и отхвърлени от Църквата, ако продължават крамолнически да възстават против доброто нареждане на Събора. Това се отнася до миряните. Ако пък някой предстоятел на църква, епископ, или презвитер, или диакон, след това определение, дръзне (за развращение на людете и възмущение на църквипе) да се обособява {отделя) и с иудеите да празнува Пасхата: такъв светият Събор още отсега осъжда да бъде чужд на Църквата, понеже е станал причина не само сам той да съгреши, но е разстроил и объркал и много други. И Съборът освобождава от свещенослужение не само тези, но и всички които дръзнат да бъдат в общение с тях след тяхното извержение от свещенството. Низвергнатите се лишават и от външната чест, която с има­ли според светите правила като Божии свещенници". А трябва да се помни, че Апостолските правила и тези на Антиохийския събор са били утвърдени като неприкосновени от вселенските събори — Шести (прав. 2) и Седми (прав. 1), като такива, които „никому да не бъде позволено да изменя, или отменя, или освен предложените правила, да при­ема други", та всички „да държат всецяло и непоколебимо постановлението на тия правила".

Но задължителното за целия свят апостолско и съ­борно определение за Пасхата често се нарушава от така наречения „нов" или Григориански стил, защото според него този велик християнски празник се извършва поня­кога не само заедно с иудеите (напр. в 1805, 1825, 1903,1923, 1927 години), но и преди тях (1864, 1872, 1883, 1891, 1894 и др. години), — даже на цял месец по-рано (напр, в 1921 год, когато еврейската пасха беше на 10 април ст. ст., право­славната—на 18 април, а католическата още на 14 март) — въпреки историческата последователност на евангелските събития. Такова нарушение неизбежно навлича върху всички подчинени на вселенските канони отлъчване от Църквата и извержение от сана, затова григорианското изчисление не може да бъде прието в нашата църковна практика.

Напротив, така наричаният „стар" стил или Юлиански календар напълно удовлеторява всички канонически изисквания, което с ясна убедителност е разкрито от авторитетния специалист по богословие и математика, по­койният професор от Московската Духовна Академия Димитрий Феодорович Голубински. в „Богословскiй Вестникъ" от 1892 год. №. 4, стр. 73—88, дето, между другото, четем: „отвсякъде се открива правилността и пълната съобразност с древните църковни постановления на оня ред, който държи и досега спазва православната Църква по отношение времето на празнуването великия ден на възкресението на Господа Иисуса Христа" (стр, 83); понеже нарушението на свещените канонически определения е неизбежно, православната Църква „не приема и не може да приеме Григорианския кален­дар нито в неговия пълен вид, нито поне отчасти" (стр. 85), защото „през някои години празникът Пасха ще настъпва в началото на юли, а празникът Петдесетница ще отиде към средата на август; за поста пред празника на апостолите Петър и Павел съвсем не би останало време и денят на Всички светии ще настъпи след този празник. Всичко туй ще доведе до големи затруднения и неудобства по отношение на църковния Устав. Следователно, мнението че няма затруднения за приемане броенето на дните по но­вия стил се оказва несъстоятелно" (стр. 86). Пък и въобще „защо е необходимо точното уравняване на гражданската го­дина с астрономическата? След като въпросът се обмис­ли внимателно, едва ли ще се намерят достатъчно основа­ния за това. В действителност, потребни са много столетия, за да дойде пролетното равноденствие към последните числа на февруари. А докато то (пролетното равноденствие) не излиза из числата на пролетния месец март, дотогава нашият Юлиански календар не представлява никакви неу­добства и, по своята простота, има преимущества пред Гри­горианския. А да се приема нещо, което е неправилно и неоснователно, т. е., в дадения случай, „новия стил", само за това, че то е прието, от народите на Запада, за нас православните съвсем не следва" (ibid.).

А Пасхата, стоейки на чело на подвижните православно-християнски празници и определяйки ги за времето от неделя на Митаря и Фарисея до неделята на всички све­тии (т. е. 126 или даже 160 дни), за целия този почти полугодишен период предрешава и положението на непод­вижните празници,—по особената система на „Марковите глави" (в Типикона и отчасти в Триодите и в Минеите), която система определя точните граници на всеки празник, напр.: „празникът намиране честната глава на Йоан Предтеча (24 февруарий) започва от сряда на месопустната неделя (най-ранната граница) и отива до вторник на четвъртата неделя на великия пост" (най-късната граница); или „празникът Благовещение се пада от четвъртъка на третата неделя на светия пост до среда на светлата седми­ца”. - Затова необходимо е, щото през целия този период и Пасхата и всички неподвижни празници да се изчисляват и да се извършват по един календар, и именно по Юлианския. Ако Пасхата би се приемала по последния, а непо­движните празници биха се определяли по Григорианския стил, по който биха се броили дните, то в богослужеб­ната практика би се получил истински хаос с наруше­ние на целия църковен устав, напр. така, че Петровият пост, който се мени от 8 до 42 дни от понеделника (след неделя) на „Всички Светии" до 28 юни включително, понякога (при най-късна Пасха(25апр/8май), когато неделя на Всички Светии се пада на 20 юни ст.ст., или 3 юли по Григориан­ския календар съвсем ще се унищожи, а по­някога (за нашето столетие и за следващите) ще се съ­крати от 7 до един ден. Изобщо, всичките тринадесет (за нашето столетие, а за по-нататъшните — 14 и повече късни случаи на съвпадения за всеки от неподвижните празници, със съответните ранни в подвижните, съвършенно ще се унищожат (в това число и „Кириопасха". т. е. съвпадение на Пасхата с Благовещение в един ден); обратно на това—при увеличение на броенето по григорианския стил - за всеки неподвижен църковен ден ще се получи 13 (след това даже повече) нови възможни съв­падения, много по-ранни от Триода, отколкото сегашни­те, и поради това непредвидени от Типикона, а съответ­но на това също толкова много по-късни непредвидени там съвпадения от еднакъв характер.

Но и останалото полугодие се определя в църковно­то разпределение от първото полугодие, вече затова, че то (първото полугодие) предрешава съвпадението на изве­стни числа от месеците непременно с неделите. А при­бавката в Григорианския календар на 13 дни не дава цяло число недели. Оттук е неизбежно, че по „новия" стил в неделите ще се паднат съвсем други числа, и—значи —богослужебният ред пак ще бъде съвсем объркан въпреки нашия църковен устав, който постоянно ще бъде нарушаван от Григорианския календар, прогресивно прибавящ дни към Юлианския, без да се съобразява с изчисляваната според него Пасха. Трябва да се отбележи още, че от празника Пасха зависят: системата на го­дишните църковни Евангелски и Апостолски четения, стро­го съгласувани с течението на църковната година в ней­ното съответствие с хода на евангелската история; систе­мата на шестте осемнеделни „стълби" на Октоиха, т.е. изменението на гласовете на седмичната църковна служба; единадесетнеделната система на възкресните ексапостиларий или „светилни” и възкресните утренни евангелски стихири, съответно на единайсетнеделната система на възкрес­ните утренни Евангелия, зависеща също от Пасхата. Всичко това при „новия” стил хаотически ще се наруши, и с това фактически съвсем ще бъде извратена цялата изменяема част на православното църковно богослужение (освен „Минея"). Разбрано е само по себе си, че православните съвършенно не могат и не трябва да приемат това ново броене, което постоянно би ги принуждавало да нарушават църковните устави в самия храм пред лицето Божие.

Значи, в православното църковно употребление не може да се допусне и смесен календар, т.е. неподвижните празници да се установяват по Григорианския стил, а Пасхата с подвижните празници да се разпределят по Юлианския. Трябва непременно да се избере единия стил: но Григорианският календар е неприемлив за православната Пасха Христова, а съборните узаконения за празнуването на тази последната не могат да бъдат изменени от друг, освен от равноправен авторитет.

Значи, за решението на този въпрос не е компетен­тна никоя отделна автокефална, още по-малко автономна църква, а само Вселенски събор.

Погрешно говорят, че относно времето на празну­ването на Пасхата е позволено да се отстъпи от съборните узаконения, като се позовават на Малоазийската църковна практика на „тетрадитите", или „квартодециманите" (т. е. четиринадесетниците), която уж се опирала на апостола Йоан Богослов.

Това позоваване представлява или прискърбно недоразбиране, или печална злоупотреба. Първо, всичко туй е било до Никейския събор (325 година) и е отстранено от него, а след него е било безусловно недопустимо, както свидетелствува цитираният от нас Антиохийски съ­бор. Второ, известието, че уж апостол Иоан празнувал в Мала-Азия Пасхата на 14 нисан, разбират буквално само ония рационалистични и атеистични учени, които отхвърлят подлинността (истинността) на нашето четвърто Евангелие, считайки го за подложно (подправено) произведение или при­писвайки го не на възлюбления ученик на Господа, а на някой си „презвитер Иоан". Именно в четвъртото наше Евангелие е особено ясно, че Христос е възкръснал след 14 нисан, или след иудейската пасха, в първия ден на седмицата, т. е. в неделния. Ясно е, че писателят на това евангелие не е могъл да празнува възкре­сението Христово на 14 нисан, противно на собственото си удостоверение, а оттук скептиците заключават, че четвъртото Евангелие не принадлежи на апостола Йоан, който уж бил извършвал в Мала-Азия Пасхата на 14 нисан. Нима ние, православните, можем да приемем това плиткоумно заключение? — Не! За нас това означа­ва само туй, че подобно тълкуване е съвършенно непра­вилно, и на 14 нисан апостол Иоан е празнувал действително Пасха, но Пасха на страданията Христови, а не на възкресението Господне, „Пасха страстная" (Παςχα σταυρωσιμον), а не „воскресная" (Παςχα αναστασιμον), както е било в древната църква, при което втората ви­наги и навсякъде се е извършвала само в неделния ден след иудейската. Следователно, в тоя пример няма даже и аналогия с нашия въпрос за „възкресната Пас­ха", защото той не ни сочи никакво изменение на кано­ническия ред на празнуване Пасхата, а напротив, по­казва ни благоговейно съблюдаване на същия. Трето, вси­чки подробности на малоазийската пасхалистическа история ясно и решително възбраняват произволни отклонения от приетия църковно-канонически ред в празнуването на Пасхата. Съобщава се (у Евсевия в „Църковна история", книга V, глава 24), че когато в 162 година Поликарп Смирненски дохождал в Рим при Аникита, то по този предмет — разликата в празнуването на Пасхата — те двамата не пожелали и да спорят, а взаимно уважили приетите у тях обичаи, Очевидно е, че тогава не се е и допускало щото единия пасхален порядък да се наруша­ва, като се приспособи към другия, затова още по- малко , сега може даже и да се помисли, че православният строй, узаконен от Вселенски събор, може да се измени, без решение на равен авторитет, в полза на неправославен! Малко по-късно Виктор Римски искал да разпространи своята практика върху малоазийците, но когато последните, с Поликарп Ефески, начело, се отказали, той щял да ги отлъчва от общение, обаче срещнал еди­нодушно църковно несъчувствие и трябвало да отстъпи, като оставил всичко по прежнему. По силата на това, не е позволително не само гражданска, но даже и църковна принудителност за въвеждане на нов пасхален ред, какъв­то не е имало в дадена местна практика; тъй че, щом у нас до сега не се е приемала в общоцърковна употре­ба Григорианската Пасха, то и занапред не бива тя да се въвежда по принудителен ред без висша вселенска санкция. Най-после щом при такова положение на неща­та всички пасхалистически разногласия са били веднаж за винаги отстранени още на времето, значи това е било направено с едно висше църковно решение, което е задоволило и обединило всички със своята непререкаема обезателност. Отсега вече са се забранявали и наказвали всички отклонения, съдейки по примира на осъдените от Никейския и Антиохийския събори „протопасхити", всичката особеност на които се състояла, изглежда, не в извър­шване Пасхата на 14 нисан, а само в това, че два пъти на всеки 19 години (именно в 8-та и 19-та години) те празнували Пасхата 28 или 35 дни по-рано от Алек­сандрийската и Антиохийската църкви. Ето колко неприко­сновено е било за всички общоцърковното определение за времето на Пасхата и ето колко незаконно е всяко непра­вомерно отклонение от каноническата норма!

Та нали според 7-то правило на втория Вселенски (Константинополски) събор и според 95-то правило на Трулския събор (692 г.), „четиринадесетниците", които празну­вали Пасхата на 14 нисан—въпреки Никейското определе­ние,—се считали отлъчени от Църквата и се приемали в общение само чрез миропомазание, като давали пис­мена декларация и проклинали всяка ерес, която не мъдрува тъй, както мъдрува светата Божия Вселенска и Апостолска Църква, след което ги запечатвали, т. е, помазвали им със свето миро челото, очите, ноздрите и ушите с тайноизвършителните думи: „печат дара Духа Святаго"! Това изискване се прилагало към „четиринадесетниците" наравно с арианите, македонианите, саватианите, новатианите, катарите и аполинаристите, като към еретици, лишени от даровете на благодатта на Св. Дух. Нима това не е достатъчен и задължителен урок за пра­вославните люде, за да бъдат те, изповядвайки църковни­те канони, верни на наредбите за Пасхата и да избягват ненужни новаторства?

II.

От гореказаното се вижда, че и в пасхално-календарния въпрос православната Църква трябва да се придържа о каноническите норми, докато те не бъдат изменени с рав­но вселенско определение. Към това заключение клони и най-новата църковна история по календарните въпроси, по които католиците и на Изток и в Русия и в славянските право­славни страни упорито са се мъчили да добият приемане­то на Григорианския стил, с фанатичната пропаганда на който особено се е занимавал там барнабитът † Цезар Тондини де Кваренги, който е издал на разни ези­ци огромно количество брошури (между впрочем и за Бъл­гария: „Българский народ и календарния въпрос", Пловдив 1897; ,,La question calendrier en Bulgarie", Rome, 1898).

В Русия, по календарния въпрос беше образувана и функционираше особена Комисия в Петербург при Ру­ското Астрономическо Общество, от учени специалисти от всички държавни ведомства. Представителят на Св. Синод в тая комисия, покойният (†15 април 1900 г.) професор от СПБ Духовна Академия Василий Василевич Болотов, авторитет от най-първи ранг, със съвършенна непоколебимост се е изказал в полза на Юлианския календар, за което има и печатни „протоколи" на комисията, в които са поместени много от най-обстойните доводи на този общоевропейски учен корифей. Съгласно с това и Руският Св. Синод в по­сланието си до Вселенския Патриарх Иоаким III от 28 II. 1903 г. свидетелствува, че „най-авторитетните учени у нас (в Русия) са склонни в полза на Юлианския календар, като допускат само някои поправки в него, но никак не и замяна с по-малко смисления, по тяхното мнение, — Григориански календар". След това „Комисия по въпроса за реформа на календара в Русия" беше учредена при Императорската Академия на Науките в Петербург. Тук новият представител на Св. Синод, професор — византист от същата Духовна Академия, Иван Иванович Соколов апелира с обширен трактат против Григорианския стил по вселенско-църковни и обективно-научни съображения, заявявайки в края на трактата, че „господствуващият глас на право­славния Изток, — гръцки и славянски, - се издига не само против Григорианския календар, като рожба на враждеб­ния нему католически запад, но и против един неутрален или поправен календар, тъй като реформата крайно неблагоприятно ще се отрази върху църковния живот на православните народи". Този трактат бе напечатан в синодалните- „Църковни ведомости" (1906 г., № 13-14, стр. 681-694) и в отделна брошура, издадена от Академията на Науките, и при четенето, произвел такова впечатление на членовете на комисията, че те искали съвсем да прекратят по-нататъшните занятия, които имали след това вече не практически характер, а чисто теоретически. Същото на­строение проявиха и междуцърковните православни сноше­ния. По почин от месец май 1901 година на знаменития Вселенски патриарх, покойния Иоаким III, всички автоке­фални православни църкви размениха мнения по общоцърковни въпроси, в това число и за църковния календар.В своите официални отговори (от 1903 год.) всички православ­ни църкви изразиха категорично отрицание относно прие­мането или възобладаването на Григорианския стил, а в заключителната си грамота от 12 май 1904 год. патриарх Иоаким III направо формулира, че за реформа на Юлианския календар (с приспособяването му към Григорианския стил) няма сериозни основания - нито църковни, нито научни.

Такъв бе резултатът от междуцърковните право­славни сношения, които се регулираха от въззрението, че само на вселенската православна Църква,—във всичката й цялост, — принадлежи и съждението за църковния календар и търсенето — в случай на необходимост—способ да при­мири възможната научна точност с желателното запазване на осветените църковни определения .Същото потвърди и официалната делегация на Вселенския патриарх на Ламбетската Конференция в 1920 година в Лондон (на която присъствуваха 252 англикански епис­копи), настоявайки да се запази Юлианския календар и отхвърляйки Григорианския, при което даже англиканите се съгласили, че ще очакват по тоя предмет от православ­ните по нататъшна разработка и с нейните резултати ще съгласуват своите съображения и действия .

И Всеруският църковен събор през 1917—1918 годи­ни в Москва разгледа въпроса за приспособяване към цър­ковния живот на „новия" календар (в съединените събра­ния на 7 и 6 отдели) и за нов възможно най-подходящ църковен календар. При това някои частни проекти бяха възложени за проучаване на компетентния специалист в тая област, професора от Московската Духовна Академия о. Димитрий Александрович Лебедев, който по съображе­ния научно-астрономически, църковно-канонически и техни­чески решително засвидетелствува пагубността на всякакво сближение с Григорианския стил, отдавайки безусловно преимущество на Юлианския. Взимайки под внимание всички данни, самият Всеруски Московски събор прие (в 7-и отдел) да се държи и пази старият стил (календар) както за църковно броение (на датите) така и за богуслужебната практика.

И така, ние виждаме, че православието всякога и навсякъде се е отнасяло неблагоприятно към календарно-пасхалистичните новаторства. Наистина, наскоро след това настъпиха други течения и на исконното православно знаме измени именно Вселенската патриаршия при явния модернист-политикан Мелетий IV, който на quasi — всеправославната конференция през май—юний 1923 година одобри за общоправославно употребление разни календарни „реформи".

Но каква полза получи от това новаторство православната Църква вън и вътре?

Католиците се възползваха от тоя факт, за да развият своята пропаганда в подкопаване на православието, като уж нетвърдо в своите църковни основи и длъжно да се подчини на папистическата „непоклатна" „непогрешимост". Най-склонните и близки до нас англикани, на които особено разчиташе с това свое календарно новатор­ство Мелетий IV, се отнесоха към него скептично и спра­ведливо видяха тук подмазване пред тях, между това те сами се стремяха да подадат ръка на православието, имен­но за да се съединят с него в неговата традиционно-типична неизменност . . . В руските „лимитрофи" (епар­хии останали вън от Русия), където Мелетий IV изобщо се бъркаше неканонически и неблагополезно, тази календарна проекция дотолкова изостри църковните и политически отношения, че във Финландия на тая почва станаха истински гонения; в Полша украинските руски и белоруски депу­тати от Сейма и Сената се обърнаха с отворено писмо-протест против въвеждането на новия стил в православ­ната църква до нейния глава, Варшавския Митрополит Дионисий, като искаха от него да си даде оставката; а в Естония започнаха да повдигат въпрос за държавната неблагонадеждност на „старостилците". В самия Цариград реформата си проби път не изведнаж, а в Атина, въпреки приемането й от Синода и формалното й обяв­ление от архиепископ Хризостом от 1 март 1924 год. (в ‘Ενκυκλιος της ’Ιερας Συνοδου περι του ημερολογιου), тя предизвика резки протести, които заплашваха с големи църковни усложнения (вж. „Църковен Вестник", № 16 от 19 апр. 1924 г„ стр. 12; № 17 и 18 от 26 апр., стр. 15). В Русия новият стил бе предложен за фактическо прило­жение с патриаршеско постановление още през септемврий 1923 г. (вж. Ревелскитε „Последнiя Известiя" №250 от 1923, X, 10), но след това се оказа че е невъзможно да бъде въведен „поради решителната съпротива на народа" (Вж. „Церковныя Ведомости" 1924 г., № 7—8, стр. 8; № 9- 10, стр. 8; също: „Славянски Глас" 1924, г., кн. I, стр. 30).

И така, ние виждаме навсякъде смутове и съблазни, озлобление и враждебност, като резултат на календарното модничене (ср. „Църковен Вестник № 13 от 29 март 1924 г., стр. 5) Но в такъв случай - „чесо рада гибель сiя бъiсть? Защо бе всичкото това зло? Не за това ли, за да се удовлетвори „общественото мнение с цел да се подобри обществения живот и икономическите отношения на заинтересованите страни" (вж. Църковен Вестникъ", 1924 г., № 16- стр. 121)? Това би значило, че Църквата се подчинява на чисто мирски съображения и преследва само материални интереси - подоб­но на Барту, който на една международна икономическа конференция заявил, че за него цяла Европа е просто един комерчески организъм. Църквата, обаче, бидейки пазителка на „Словото на живота" и подателка на благодатта на спасението, не може да се скланя пред „лукавството на тоя век", а трябва да се ръководи от Христо­вия дух и да тържествува с неговата сила.

III

И тъй, при тази оценка, единствено нормална за Цър­квата, какво следва да се прави? — Църквата трябва да дей­ствува имено като Църква, т. е. да урежда своите нужди винаги съобразно с каноническите принципи.

1) Но от тази гледна точка Църквата сега няма никак­ва нужда от календарни пертурбации. Понякога сочат, че при постоянното закъсняване на Юлианските години, след време пролетното равноденствие според стария стил ще дохожда твърде рано - даже през декемврий. Но това значи само туй, че астрономията не играе тук съществена ро­ля, понеже и сега този астрономически термин (предел) се случва в различни времена на годината в разните полушария и ширини на земното кълбо. А след това и предполагаемата опастност е твърде отдалечена: защото до 10,452 г. Юлианската Пасха ще се пада в пределите след пролетното равноденствие (и до летното слънцестоение), което е напълно достатъчно за изпълнение на каноническото прави­ло за непразнуване Пасхата заедно с иудеите. Следователно, има още много време, за да не се бърза с реформа­торски експерименти, а да се чака оня момент, когато сам църковният живот ще получи наложителни нужди и по-верни научни данни.

2) Григорианският календар не удовлетворява нито пър­вото нито второто изискване. Според него Пасхата понякога дохожда по-рано от иудейската, противно на приетия църковен канон. Патер Тондини се мъчи да извърти тоя
въпрос, като казва, че така се случва, понеже иудеите били изменили празнуването на своята пасха, а за оня ред, по който тя се е празнувала във времето на Христа Спасителя, Григорианският стил напълно бил подхождал. Всичко то­ва е фалшиво и фиктивно, защото: а) иудейската пасха се е определяла повече емпирически (с непосредствени свидете­лски показания) и в Палестина се е обявявала по твърде примитивен начин (чрез запалване на големи огньове по планините), затова да се определят нейните хронологически норми за оня период сега е съвършенно невъзможно и всички опити в тази насока са напълно безнадеждни; 6) Математическият календар официално е въведен у иудеите от Хилел II в 4118 година по иудейското изчисление, или в 358 години сл. Хр. с всички технически способи за изчи­сляването на пасхата и се спазва неизменено и досега. Григорианският стил нарушава неговите граници, а Юлианският точно ги спазва, като удовлетворява и всички канони­чни указания.

3) Григорианците претендират, че у тях по-строго се спазва съответствието с равноденствията от епохата на Иисуса Христа и апостолите. Но а) този астрономически елемент е съвършено страничен за дадения предмет, и още Зонара е казал в тълкуванието на 7 апостолско правило: „цялата заповед на това правило се заключава в следното: християните да не празнуват Пасхата с иудеите; защото техният празник трябва да предшествува, а след това трябва да се извършва нашата Пасха" ; Валсамон пише: „Божествените апостоли не искат ние да празнуваме заедно с иудеите и затова определят Пасхата Господня да се из­вършва у нас след извършването от иудеите на законната пасха ". б) Точно съответствие в тази област е невъзможно вече поради това, че не може с математическа несъмненост да се изчисли датата на Христовото раждане , а Григорианският календар най-малко достига това, тъй като при сво­ето публикуване - в 1582 година - за да установи число­то на пролетното равноденствие, той произволно се е върнал към астрономическата обстановка на Юлианския календар с 1200 години назад от своето време.

  1. Астрономическата точност, която засега не е установена от науката окончателно и непоколебимо, не се явява изкючително изискване за никой общоупотребяван календар; последният само регулира и прави за нас достъпно броенето на битието, което - иначе - би било непрекъснато и невъзприемливо, но в това отношение календарът винаги е бил, и ще бъде условен, защото, напр., дните и нощите никога не са равни фактически и се установяват независимо от тяхната реална продължителност (12+ 12часа), при което условие само е възможно нормално и приемливо за всички изчисление.

  2. Очевидно е, че и за годините това именно трябва да бъде главното изискване, а туй последното Григорианският календар удовлетворява по-малко от Юлианския. Съставителт на първия - лекарят Алоизий Лилий (Луиджи) се е придържал о геоцентричната система, предпола­гайки, че земята се намира в центъра неподвижно и че затова редовно се повтарят и всички годишни явления в зависимост от движещите се около нея планети (включител­но и слънцето). Съответно на това той се е стремил да фиксира в своя календар тропическата година, но последна­та няма постоянна величина и закъснява от сидеричната (звездната) или истинско астрономическата година, тъй че за 25765 тропически години разликата ще стигне цяла година. Затова Григорианската година трябва винаги да се подрав­нява към фактическото тропическо течение съвършенно из­куствено с помощта не на периодична, а на прекъсвана приспособляемост. Естествено е, че в него и пасхалията. не може да бъде построена по принципа на индиктиона (т. е. постоянния вечен показалец) и тя трябва да се изчислява отделно за отделни периоди (столетия) само в границите на изчислените предварително предели на време. Напротив, Юлианският календар, който принадлежи на ге­ния на Созигена, се е явил при достатъчно влияние на хелиоцентричната система на Аристарх Сомоски и се опи­ра на повече устойчивата и независима норма на периоди­чното въртене на земята около слънцето. Затова той, базирайки се на една постоянна определена величина, се из­равнява с нея по-лесно и по-просто, и е по-близо до астро­номическия календар. Оттук произлиза фактът, че досега в астрономическа употреба приемат за елемент на вре­мето Юлианската година (напр., за движението на планетите, кометите, двойните звезди), понеже тя съдържа (в своята средно аритметическа единица от 365 1/4 дни) точно неиз­менно количество единици време. По силата на това и придвижването (преместването) на епохата на равноденствието (с паралелно преместване времената на годината) по всич­ки годишни числа може да се извърши само за един грамаден период от време, - около петдесет хиляди годи­ни, а след това ще започне нов пак такъв кръг. Но в това предвижване няма и няма да има нищо ненормално, а само ние ще преживяваме, примерно, същото, което бива с нашите антиподи на другото полукълбо. Заедно с това Християнската Пасха по Юлианския стил - съгласно изискванията на църковните канони, никога не ще съвпада с иудейската, макар последната съвсем да не се изчисля­ва астрономически, защото съотносителният за нашата Пас­ха иудейски календар съвсем не следва след фактически извършващите се лунни явления.

* *

*

Когато аз вземам под внимание всичко гореказано, то неволно си припомням думите Христови: никой, откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже каз­ва:, старото е по-добро (Лук.5:39). А в такъв случай е задължителна старинната заповед, че не бива да се преместват стари межди, които са положили нашите отци (Прит.22:28). Затова, докато няма истинска църковна нужда, без каквато се получават само съблазнителни смутове, - аз считам за напълно канонично и целесъобразно да се държим о изпитаното правило: quieta non movere! Да пазим наредбитe на св. Църква и няма да сгрешим!


Редовен професор на Софийския университет

Николай Глубоковски.

1 Сп. „Православен мисионер”, 1943 г., кн. № 5-6.

Жалбата + приложенията можете да изтеглите в оригиналния им вид, като свалите този зип  .

 

Избрани статии

Как трябва да приема болестта вярващият християнин

Светоотеческо наследство | Антоанета | Вторник, 26 Януари 2010

Господ, Кръстоносещият, не може да бъде...

Тамплиерският театър в България

Новият Световен Ред | Черна†а роза | Сряда, 27 Януари 2010

Андрей Баташов в новата си роля...

Отец Марий Димитров: Защо да се веселим с еретици

Интервюта | Достойно есть | Сряда, 23 Декември 2009

Обвиняват ме, че искам да правя разкол...

Обръщение относно ДИСКУСИЯТА ЗА ГМО към клира и миряните на Пловдивска епархия

Новини | Достойно есть | Събота, 27 Февруари 2010

Обични в Господа братя и сестри,С известно...

Последни беседи

Що е вяра?

Светоотеческо наследство | Достойно есть | Сряда, 16 Ноември 2011

Из творенията на светителя Дмитрий РостовскиКакво означава...

По християнски е да се прави оброк, не курбан

Православен мироглед | Достойно есть | Сряда, 16 Ноември 2011

лагочестив обичай у народа е при някои...

Ще живеят ли вечно неродените деца?

Православен мироглед | Александра Карамихалева | Петък, 4 Ноември 2011

Широко известно е, че абортите са в...

Слово за Възкресение

Светоотеческо наследство | Достойно есть | Събота, 3 Април 2010

 Св. Йоан Златоуст   ойто е...

Your are currently browsing this site with Internet Explorer 6 (IE6).

Your current web browser must be updated to version 7 of Internet Explorer (IE7) to take advantage of all of template's capabilities.

Why should I upgrade to Internet Explorer 7? Microsoft has redesigned Internet Explorer from the ground up, with better security, new capabilities, and a whole new interface. Many changes resulted from the feedback of millions of users who tested prerelease versions of the new browser. The most compelling reason to upgrade is the improved security. The Internet of today is not the Internet of five years ago. There are dangers that simply didn't exist back in 2001, when Internet Explorer 6 was released to the world. Internet Explorer 7 makes surfing the web fundamentally safer by offering greater protection against viruses, spyware, and other online risks.

Get free downloads for Internet Explorer 7, including recommended updates as they become available. To download Internet Explorer 7 in the language of your choice, please visit the Internet Explorer 7 worldwide page.